Хаотична сюита
Не ме спъват камъни,
спъват ме само мисли:
Татко е вече пламък,
мама – възел от истини.
Хоризонтът – утопия,
мираж в смъртна умора.
Земята е филантроп –
жадно прегръща хората.
От вчера не нося черно,
разбирам тъгата в жълто.
В петък не съм суеверна.
Страшният ден е четвъртък.
Животът се сбира в прошка.
Смъртта е красива за Фос.
Да бъда себе си – просто е.
Коя съм? – е друг въпрос.
Толкова чаках ноември.
И дойде. Безочливо алчен.
Нощта е аритмична поема
за спомена, който нагарча.
Утринта – хаотична сюита
за вятър и хор от врани.
Изгаря ме болка.
Ще я превъзпитам.
Нали се родея с пламък.
© Даниела All rights reserved.
