Хей, животе
Някой ден ще си тръгнеш, животе, от мен
във торбица препасал - през рамо,
уморен от въздишки и бягове тлен -
ще остана в душата си само...
И безмълвно ще скрия в далечна звезда
светлинка от мечтите си ярки
и ще чакам рождение – в нова съдба,
от любов споделена и жарка...
Ще си спомням понякога в сънища пак
болки прежни след тежки разлъки,
от приятелска дума - човешкият знак,
съхранил ме в тегоби и мъки...
Ще потърся, изстрадал, във вярата - дом
и въпроси ще хвърлям нагоре
към небесния, облачен, жив вихрогон
и във себе си мълком ще споря:
щом я срещна голямата, чиста любов -
как лика ù с очи да позная...
и за Нея дали ще съм нявга готов,
и във Ада ли е - или в Рая...
© Михаил Цветански All rights reserved.
