Химн на една самотна душа
Там някъде, дълбоко във нощта,
самотна майка стене без душа.
С ръце корави рови гроб в нощта,
а крясък детски се изгубва в глухота.
Спомени, нахални в ума ти ще навлизат
и не ще поискат ни за миг да си отидат.
Ще крачиш все така сама, сломена,
и няма да прогониш мисълта, обезличена.
Душата ти ще пари като изпепелена,
а ти ще крачиш все така – сломена...
В какъв ли сън ти все така живееш,
щом химни за смъртта си още пееш?
Нима грехът за теб е път към рая?
А дали ще издържиш до края?
***
Граждани безмълвно стъпват по стъклата
на осъдени души, нарушили правилата.
Все тъй доволно бият преживяващи сърца.
В кръв облени лазят жалещи лица.
Надвиснала мъгла над теб отдавна
поробва безсрамно душата ти коварна.
Разтопени свещи в тъмнина блестят,
а мислите ти грешни в сенките крещят:
„О, ний, нещастните, как просим свобода.
Твърде дълго бяхме в тези вързани тела.”
***
Извън града, в полето мръсно,
в стъпки от нещастници потъпкано,
свойте песни грачат враните по–късно,
а ти сама все скиташ непрекъснато.
И ето, спираш се край нечий гроб
и виждаш – твойто име е изписано.
Дали си вече в някой друг живот
или във рая, търсен непрекъснато?
© Живко All rights reserved.
