Храм
С какво ли ме привличаш, град,
освен с разлъчени любови,
и улици с усоен хлад,
и звън на бляскави окови.
Че в шеметния водовърт
на чувствата, аз съм се лъгал,
че няма смърт, че няма смърт,
а само страст от всеки ъгъл.
А ти, настръхнал, стар и зъл,
по улиците тънконоги,
наместо със "добре дошъл",
ме срещаш с каменното "сбогом".
И ясно като две и две
си спомням (горд или пък жалък),
че дори със врагове
делил си и подслон, и залък.
И ето ме отново сам.
Над мен звезди. Зад мен порои.
Ти винаги оставаш храм,
но нямаш нужда от герои.
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
