Храм
С какво ли ме привличаш, град,
освен с разлъчени любови,
и улици с усоен хлад,
и звън на бляскави окови.
Че в шеметния водовърт
на чувствата, аз съм се лъгал,
че няма смърт, че няма смърт,
а само страст от всеки ъгъл.
А ти, настръхнал, стар и зъл,
по улиците тънконоги,
наместо със "добре дошъл",
ме срещаш с каменното "сбогом".
И ясно като две и две
си спомням (горд или пък жалък),
че дори със врагове
делил си и подслон, и залък.
И ето ме отново сам.
Над мен звезди. Зад мен порои.
Ти винаги оставаш храм,
но нямаш нужда от герои.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ивайло Терзийски Всички права запазени
