И без слънце дори – ще се съмне
Остарели, опърпани, боси,
само в сънища вече ги има,
чудо всяка в сърцето си носи,
в мойте стѝхове – луди, за трима.
Сивотата напразно се пъне,
заглушава ги с делнични болки.
Нощем имат простори - без дъно
и звезди, и не питат за колко,
се продава денят ми - грошо̀ве,
за да храни плътта ми човешка.
Но след стъмване всичко е ново
и изкупена дребната грешка,
дето все на земята държи ме
и възкръсва светът – поокалян.
Всяко чудо наричам по име,
а нощта с мен града обикаля.
Щом нахраним душите бездомни
и изпишем прозорците тъмни.
Знаем двете – доброто се помни
и без слънце дори – ще се съмне.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
