И да умирам, пак ще остана
И да умирам, пак ще остана,
дори на парчета да е моята душа.
Събирам я в пазвата. Отново цяла.
Поглед с усмивка. Кратка сълза.
Дори от това да боли,
пак ще ме имаш – задъхана в бяло.
Дъжд и огън в едно събери,
воден пожар, като едно цяло.
Украси ме с нежност. В пастелно.
После овъгли ме, да горя.
Да паля в тебе. До червено.
Да болиш, а аз - греша.
И да умирам, пак ще остана,
болката е моята храна -
храни ме, жажда утолява.
О, как обичам да боля.
Ти си картината в мене,
ти си орисията сега,
ти си чакащата пролет,
след зима в скована земя.
В тебе ме гледат звездите,
твой е дъхът ми стаен,
щом се докоснат душите,
летим в свят окрилен.
© Нина Павлова All rights reserved.
