... и млъквам
Сричам спомени.
Дишам безумия.
Олисяла тъга
листопадно трепери
и разперва две есенни,
тъжни крила
над очите ми
в сънните мои постели.
Пак нощта си е нощ,
та дори със звезди
да ми броди
във мислите тихи,
а луната,
тази луда луна,
да ми сее
копнежи предишни.
Аз издишвам мечти
и живея ги
в свойта тиха
очаквана есен,
ако капне сълза
от очите, блести
в редовете
на моята песен.
Не дочуваш ли
мах на криле
на перваза ти тихо
да кацат,
аз завръщам се
в твойто море,
като чайка,
вълни щом повикат.
И сред пенести гриви
на морската шир
сред безкрая
с криле ти рисувам
свойта обич, с която
ти беше живял,
ала днес е излишна
... и млъквам.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
