И обича...
Дори най - гладкия от тях да стиснеш –
да се изгуби, в твоята пестница.
Е камък. Като участ зла, ще висне...
Над бяла врана, а и тя е птица.
Перата бели пръсна - не брои ги,
та пухкав сняг, да падне, над лъжата,
но всяка от прочетените книги,
сега й се отбива, от главата.
По навик бързо смята ги – на пръсти,
пробойни, синини, глава разбита...
Камара камъняци – според ръста,
а от върха й лесно се полита.
Сега, навярно смяташ – победител,
е егото ти. Колко ти прилича!
А нейде сред снежинките е скрито,
сърце на бяла врана. И обича.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
