Толкова много ми липсваш.

Докосванията ти са лек

за душата ми измислени.

Не бъди никога далеч.

Повтарям ти със гняв любовни думи

не като тези, в песните описани.

Реквием е разстоянието помежду ни.

Не личи, но тази мисъл ме убива.

В хаоса ни тъй тихо ти мълчиш,

щом аз крещя “обичам те” и казвам,

че щастието най-много ти отива

и въпреки това те наранявам.

Думи, хулещи и укоряващи:

тях ги мога най-добре.

Не е твоя вината, че не вярваш

на това, че искам само теб.

Липсваш, но как го демонстрирам?

Карам те да искаш да умреш,

вместо в очите твои да се взирам
и да шепна “Липсваш. И всичко е наред.”

Докосваш ми душата най-внимателно,

а аз с тъга отравям ти копнежа.

Но ако от него нещо е останало,

ще ти върна цялата надежда.

Липсваш. И може би съм груба затова -

причината да точа аз от теб сълзи.

Не искам да мечтая никога

как крада от твоите мечти.

Но гневът ми е от мен по-силен.

Мразя себе си, задето съм далеч.

Искай ме, докосвай ме, обичай.

А аз на това ще се старая да не преча…