Минава времето, подскачайки като дете,
наместо шал увило шарена дъга
около своето вратле. Денят протяга ръст
и сянката във мене се прибра,
и стана тихо като в храм,
и чух как шепне нечия душа -
накрая на града,
отгдето почва бедността,
под моста -
протяга шепичка
дете.
И ще ви кажа -
видях как Времето
смили се,
сви се,
просълзи се
и заплака.
Свали си шарения шал.
Едно дете под моста
загърна
Времето с дъгата.
© Мая Тинчева All rights reserved.
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
