И старата песен върти се, върти...
Разбих си главата в стената,
сега събирам парчета мечти.
От тях си порязах ръката
и всичко във мене души ме, боли.
В тъмното спотайвам се безумна,
но повече харесва ми така.
От светлината свива се душата
и тръпки полазват ме в разплата.
Железни обръчи стягат главата ми,
а ледът все се мъчи да впримчи сърцето ми.
По пътя спъват ме бурени, тръни,
а часовникът не помръдва стрелките за мен.
Отровен бръшлян се е вплел във косата ми,
а устата пресъхна от думи неказани.
По дяволите, всичко ми е тясно,
окови стягат ми душата,
очите къпят се във самотата,
копнея силно тишината...
© Пепи Оджакова All rights reserved.
