И те търся в стих, нежно изречен...
Заваля над града изведнъж,
монотонно и някак унесено.
Сякаш хиляди капчици дъжд
тихо шепнат - къде си, къде си...
И заплита Бургаската вечер
тънки мрежи от лунна мъгла.
И те търся в стих, нежно изречен,
в притаения зрак на съня.
А навярно и днес се разминахме
някъде там, по Крайбрежната.
Ти - без лице и без име,
аз - уморено-небрежна.
Или в края на дългия ден,
ей така, без да знаеш, си минал
само миг, или два преди мен
покрай фонтана с делфините.
И сред нежно разцъфнали люляци,
сме поели безцелно нагоре.
А онази, най-пъстрата улица,
ни е скрила в морето от хора.
Или оня чудак бил си ти -
спрял на "Тройката", точно до ъгъла,
дето в джоба си носи трохи
да нахрани събраните гълъби?
Или може би ти си дъжда,
нависоко в простора понесен.
Търсиш моята сянка в нощта
и нашепваш - къде си, къде си...
монотонно и някак унесено.
Сякаш хиляди капчици дъжд
тихо шепнат - къде си, къде си...
И заплита Бургаската вечер
тънки мрежи от лунна мъгла.
И те търся в стих, нежно изречен,
в притаения зрак на съня.
А навярно и днес се разминахме
някъде там, по Крайбрежната.
Ти - без лице и без име,
аз - уморено-небрежна.
Или в края на дългия ден,
ей така, без да знаеш, си минал
само миг, или два преди мен
покрай фонтана с делфините.
И сред нежно разцъфнали люляци,
сме поели безцелно нагоре.
А онази, най-пъстрата улица,
ни е скрила в морето от хора.
Или оня чудак бил си ти -
спрял на "Тройката", точно до ъгъла,
дето в джоба си носи трохи
да нахрани събраните гълъби?
Или може би ти си дъжда,
нависоко в простора понесен.
Търсиш моята сянка в нощта
и нашепваш - къде си, къде си...
© Мария Вергова All rights reserved.
