И в мен полазва тази тиха болка
И в мен полазва тази тиха болка,
която всеки допир с красотата
затяга като възел под сърцето -
от крясъка на чайка над морето,
от мидения скелет във ръката,
от синьото на погледа ти. Колко
небрежно ме повлича и ме връща
като залутала се раковина,
случайно припознала във гласа ти
онази тайна истинска, безпътна
и гъста като зряла медовина,
попила във съня ми недовършен.
Открих се в теб, а тъй недостижимо
брегът ти се изплъзва от ръцете
и бавно океанът ме отпива
като забравила да плува риба.
И стихове издраха ми сърцето,
докато не те чакам да ме видиш.
Далече си – далечен ще те имам,
не-мой ще те прегръщам, като рана
ще те дълбая и ще те запълвам
с мастилото си, докато безмълвно
на погледа ти синята мембрана
похлупва болката ми като мида.
© Росица All rights reserved.
