И в тишината – тишина
И в тишината – тишина
И в тишината – тишина кинжал.
В такъв момент, човекът оглушавал.
И с всички сили, казват, че крещял,
но звук слухът въобще не получавал.
Отвсякъде ехтяла тишина.
Една такава, шумна, повторима.
Превърнала и ехото в стена,
която сам с главата си разбиваш.
Започваш да си мислиш, че си луд
представител на тоя свят побъркан,
щом сам се вкарваш в някакъв етюд
на пошъл виц до скъсване изтъркан.
Но щом се осъзнаеш – тишина
от думи изприказвани без смисъл.
И преоткриваш в себе си вина
за глухотата в собствените мисли.
Защо си мислиш, че грехът е твой?
Макар и ням, все още мислиш гласно.
И още питаш с пълно право, кой
те върза като кон на празна ясла.
А после в тишината – тишина,
която те изцежда без остатък.
Но продължаваш своята война…
И само за какво?... За два
квадрата.
© Александър Калчев All rights reserved.
