..И винаги идва краят
От къде да започна? Може би от денят, в който те видях…
Изоставена сам сама .. няма кой да ме чуе ..да съживи болното ми сърце.
Няма кой да ми помогне нито да ме утеши….
Болката вече се е сляла и изпълва всяко късче от моята душа.
Вече е твърде късно да ми помогнеш.
Вече тялото ми е обладано от сладкото спасение - смъртта.
Лесно ти беше да ме отблъснеш и да замразиш душата ми.
Сега тя бледнее на фона, в който е обкован целият ми свят.
Грях..болка…плач…кръв…гробище…крясък на гарван
Твърде е тъмно и не мога да видя края ..края на живота си…
Спомените …защо започнах да живея с тях…
Тези мисли непрекъснато се въртят из главата ми.
Препъвам се, падам…. Но не! Не искам да се изправям.
Вече се предавам. Всичко беше до тук.
Свивам се и се облягам на гроба до мене.
Обзема ме страх .. тъмнината непрестанно ме преследва…
Започва да вали … но не какъв да е дъжд, а дъжд от сълзи от болка..от поквара.
Като, че ли тъмнината от моята болка изпитва наслада…
Има нещо толкова дълбоко в мене, но аз го държах там и не му позволявах да излезе.
За да не може никой да види това което криех там ….
Ако можех да върна времето назад бих променила само едно -
никога да не живея с спомените, защото те ме съсипваха,
душата ми със тъга и мъка обсипваха…
Превърнаха живота ми в едно голямо страдание.
Сърцето и разумът непрекъснато бяха в пререкание.
Стигнах до извода, че животът е едно голямо състезание..
А ти никога не излизаш от него като победител….
Имаше народна мъдрост една - “Не си победен, докато сам не се предадеш.”
За жалост аз се предадох…. Той ме надви.
Сега никой не може да ме спаси….
***************
На сутринта гробарят откри замръзналото ми тяло през нощта….
Така си отидох с болка и мъка в този свят на самота.
Изоставена сам сама .. няма кой да ме чуе ..да съживи болното ми сърце.
Няма кой да ми помогне нито да ме утеши….
Болката вече се е сляла и изпълва всяко късче от моята душа.
Вече е твърде късно да ми помогнеш.
Вече тялото ми е обладано от сладкото спасение - смъртта.
Лесно ти беше да ме отблъснеш и да замразиш душата ми.
Сега тя бледнее на фона, в който е обкован целият ми свят.
Грях..болка…плач…кръв…гробище…крясък на гарван
Твърде е тъмно и не мога да видя края ..края на живота си…
Спомените …защо започнах да живея с тях…
Тези мисли непрекъснато се въртят из главата ми.
Препъвам се, падам…. Но не! Не искам да се изправям.
Вече се предавам. Всичко беше до тук.
Свивам се и се облягам на гроба до мене.
Обзема ме страх .. тъмнината непрестанно ме преследва…
Започва да вали … но не какъв да е дъжд, а дъжд от сълзи от болка..от поквара.
Като, че ли тъмнината от моята болка изпитва наслада…
Има нещо толкова дълбоко в мене, но аз го държах там и не му позволявах да излезе.
За да не може никой да види това което криех там ….
Ако можех да върна времето назад бих променила само едно -
никога да не живея с спомените, защото те ме съсипваха,
душата ми със тъга и мъка обсипваха…
Превърнаха живота ми в едно голямо страдание.
Сърцето и разумът непрекъснато бяха в пререкание.
Стигнах до извода, че животът е едно голямо състезание..
А ти никога не излизаш от него като победител….
Имаше народна мъдрост една - “Не си победен, докато сам не се предадеш.”
За жалост аз се предадох…. Той ме надви.
Сега никой не може да ме спаси….
***************
На сутринта гробарят откри замръзналото ми тяло през нощта….
Така си отидох с болка и мъка в този свят на самота.
© Петя Николова All rights reserved.
