... (и все едни такива)
Очите ми, едни такива влажни,
аха да се усмихнат - и потичат.
Тя, сухотата, в тях не е позната
и винаги за нещо все ме питат.
Току да се опитам да им кажа -
и в гърлото засяда, като рана.
То, гърлото, и то едно такова,
преглъща, сякаш все със мед го мажа.
Мечтите ми, едни такива сложни,
аха да ми се сбъднат и... не става.
Сякаш Господ ме държи на строги пости,
преям ли с тях, ще ходя като крава.
Току да се откажа да мечтая -
и той ми дава знак да продължавам,
сега ги пазел (разни ми разправя),
но имперфектно после ще ми дава.
Надеждите от срам почервеняват.
Сега ги плащам скъпо, то се вижда.
Но спра ли да мечтая, ще погине
и вярата ми трижди' по могъща.
Така я карам аз. Ни жива, ни умряла.
Живея си живота по погрешка.
За някои в мечтано съвършенство,
за други пък е ясно - просто смешка.
© Анета All rights reserved.
