ИДЕАЛЪТ
ИДЕАЛЪТ
...Но не - душата,
олекнала от думи,
и тежката ми плът
в притихналото пладне отпуснати лежат...
Из " Следобедът на един фавън "
/Стефан Маларме/
Пленен от дивия простор, изплел
най-финия капан на тишината -
за тебе, фавън...Сън ли са цветята
и лебеда,невинно поглед свел?!
Ни звук, ни трепет. Духът се е въззèл
над тленната си скръб и в синевата -
с безшумен полет - такта на крилата,
отмерва бягството в безкрайния предел.
Магичен зов на звуци неродени,
струи от звезден вир и пръските студени -
разнасят ехото на страсти полудели
в зора предишна, която съм зовял...
Опива ме дъхът на рози странно-бели
и мами ме лесът на злия идеал.
© Любен Стефанов All rights reserved.
