Имаш си ново сърце

Има момент, в който се чувстваш по-нищо и от нулата.

В който близките ти са първите хора срещу теб и ти се подиграват.

В който правиш всичко, а не е достатъчно.

В който всичко останало е толкова криво, смазано, рухнало, строшено, че физическата болка те успокоява. Точно като наркотик.

Усещаш, че си сам, останала е само душата ти.

Зад теб е само сянката ти.

И то ако има слънце.

Молиш се, но за кого?

За какво?

Избавление няма.

Чувстваш как под теб земята пропада, но не заради природен катаклизъм.

Катаклизмът е вътре, в сърцето ти.

Операция от чувства.

Болезнена.

Питаш се: „Упойка дали няма, а платих толкова много!“

Има, разбира се.

Докато вкаменява сърцето ти, пак боли.

Ледени стружки обхващат тлеещи останки.

Миг на болка, миг на гняв, миг на самота.

И ето - излизаш от бялата стая.

Имаш си ново сърце.

Малко позакърпено, май втора употреба.

Ще живееш, ала чужд живот.

Ще чувстваш, ала чуждо нещастие.

Нечия мъка, нечие безразличие.

А щастието е малко, изчезва бързо.

Като дъх върху стъкло.

Като последното докосване от ръката, която е държала твоята в трудните моменти.

Като полет на птица... без криле.