Импресия
В прозореца ми плаче кротко дъжд.
Пред листа бял говоря с тишината.
И колко странно - в мене изведнаж
потрепна струната позната...
Заслушах се в зовящия ù глас
като магия тайнствен и чудесен.
Отдадох се покорна в тая власт,
събудила стиха на мойта песен.
Започнах да се стапям. Ей така!
Но не изчезнах, само се разтворих
в небе изконно, в зрънце от роса.
Със влюбен зов на птица заговорих.
Бях арфа на щурчето тъмнооко
и нимба бях на палава вълна,
милувката на длан и връх на ножа,
ликуващ вик на раждаща жена.
Лавина огнена от гняв и радост
се спусна във тревожните ми вени.
И завещана от предците мъдрост
пак зазвуча в потомствените гени.
В прозореца ми плаче кротко дъжд...
© Диана Кънева All rights reserved.
