Искрена изповед

Обичам те, живот,обичах те вчера,
обичам те днес, ще те обичам и утре.
Знай, каквото и в съдбата ми да става,
аз отново и отново ще се изправям
непобедима и бяла и няма никога
да ме обезвери горчивото на земния
ти ад. Като бял безсмъртен Феникс
вълшебно ще възкръсвам пак и пак,
и пак. Повярвай,ти няма да ме победиш,
с грозни калени интриги на хора злобни
и фалшиви,с души двулични,завистливи,
нито с илюзии несбъднати дори,или пък
с разплакани мечти. С какво ще ме

уплашиш,,ти живот, с рани горчиви
от коварно предателство, с истината
лицемерна на злонамерено,,ехидно
ласкателство, с леденото, подло
равнодушие на глухо, самовлюбено
безличие, с острите нокти на нечие
злобно комплексирано величие,
или с високомерното его на едно
нямо и сляпо надменно безразличие?
Не,не ме е страх от теб, оглеждам се
и в светлото и в тъмното на суетното
житейско огледало и преоткривам
отново истината и в бялото,
и в черното на откровено банални,

ретроактуални, бездарни, лъскави
сценарии и модерно безлични,,
съвременно аналитични,
нелогични претенциозни, сериали.
Повярвай, да, повярвай,
аз преосмислих те във всичко и сама
избрах да те обичам такъв, какъвто си,
реален, негримиран живот и дръзката ми
светла вяра в тебе никога да не умре,
а молитвата ми бяла да е винаги
с непобедими, волни, слънчеви
криле. Да, наясно съм с горчивото
на ада земен, не отричам, но вярвам
искрено и безвъзмездно в меда сладък
на земния рай и затова без страх винаги
ще сричам,до последния си дъх, до гроб:

:"Независимо от всичко аз пак обичам те,
живот!" Ще се уплаша само и единствено

тогава, ако вече не вярвам, че животът
е усилие,което винаги си струва,и вместо
в олтара свят и бял, покорно примирена,

коленича доброволно в локва черна кал.