Истина? Къде?
Защо той не приличаше, а вярвах?
Във случайна среща и усмивка непозната.
Защо ли вярвах във надежда преборена от суетата?
Защо ли вярвах на инстинкти създадени така – за проба?
Магия, конкурирана от дрога.
Халюцинации могъщи, създадени за други хора.
Потънала във време и пространство защо ли вярвах на съдбата?
Изсъхнало перо и нова мода.
Деменция, постигната от самота.
На пуста улица защо ли виждам хора?
С цигара във ръка, трепереща и празна, защо ли гледам изгрева, все още?
Или го няма?
Рогати мишки, шанс за свободата.
Натъпкани в кутии, пренасяни зад граница.
Там някъде, прескачайки релси на гарата... Защо ли вярвах в красотата?
Аз съм роб на тъмнината.
Няма котки, но ги виждам... И заговарям непознати хора.
Делириум тременс. Вече не вярвам. (Дори и на себе си.)
© София Незнайна All rights reserved.
Поздравления !