Истинска бях
Колко е тихо, страшно и черно,
как страхувам се да пристъпя напред...
има в мрака нещо нередно,
нещо, превръщащо слънцето в лед.
И ето една смела постъпка,
пристъпих тихо и плахо в нощта,
прободе ме една болезнена тръпка
и бавно угасна свещта.
Мрак! Пропадам отново,
пак паднах аз в този капан,
сърцето не беше готово!
А пак залято бе от катран...
И ето, мракът са хората,
онези, на които безброй пъти сърцето си дадох.
Появява се вече умората,
сърцето отново предадох!
Колко пъти казвах си в мрака,
аз няма да влизам и не ще се дам,
едно сърце тъй колебливо чака,
но няма как да излезем от там!
Какво тъмна и страшна бездна!
Страхът изчезна, покри се...
Небето тук е беззвездно,
луната също избяга - скри се.
Тази бездна са хората,
сърцето и душата ми на тях се дадоха,
те бяха ми опората!
А ме предадоха...
Пристъпвам крачка напред,
някой и сърцето ми стъпка на прах,
някой превърна душата ми в лед...
А толкова истинска бях!
© Миряна Венелинова All rights reserved.
