Издраскана клечка кибрит
ИЗДРАСКАНА КЛЕЧКА КИБРИТ
Потегля ли към оня свят,
навярно всичко ще забравя –
по пътя римите тежат –
и по-добре да ги оставя.
Търкулнатата ми сълза –
блестяла в люлякова шепа,
ще бъде спомен за бреза,
обрулена от ветровете.
Раздърпаната ми душа
ще спре зората да побира.
То, двайсет грама – и пеша,
достатъчни са за всемира.
Какво ли с мен ще отнеса?
И кой ли дълго би ме помнил?
Аз още вярвам в чудеса,
и знам, че всичко е възможно.
Колибата да стане дом,
за птички божии гнезденце,
завърне ли се мълчешком
при стария баща детенце.
И сухият комат сладни,
и може да се стъкне огън
с едничка клечица кибрит –
поднесени ли са със обич.
Да бях пророк – ала не съм,
на който гони чест и слава,
прошепнала му бих насън,
че само любовта спасява.
И ще ми липсваш, шарен свят –
защото друг не съществува!
Ще благославям всяка светлина –
дори когато се сбогувам.
© Валентина Йотова All rights reserved.
