В хаоса на душата
Размахвайки криле измършавели,
уморено паднах в пустото поле,
без път вървя в тревите посивели,
с въздишка търся тупкащо сърце.
Объркан гняв и парещи копнежи,
безумни мисли със безброй мечти,
сковани пръсти и погубени надежди
потъват в спомена на моите сълзи.
Чувам шепота на силует мъртвешки,
бледа сянка, призрак във сумрака.
Ти ли си – заглъхнал вик човешки
или отново чувам глас на самотата?
Защо се скитам в изоставените ниви,
жадувайки една последна среща,
крила се дълбоко в сънища бодливи,
свила в себе си една любов гореща?
Изгубена се лутам в слепите мъгли,
угаснаха дори звездите в небосвода.
Някак свикнах всичко в мене да боли.
Стъпките се нижат. Не намирам брода.
Късно е. Тялото ми в бездихание лежи,
а костите му гният нейде във полето.
Догаря пламък, сгушен в моите гърди -
огнена любов, изпепеляваща сърцето.
Плътта разяждат кървави частици,
погребали във себе си ефирен блян.
Политат към небето белокрили птици,
а от него над полето заваля катран.
© Християна Манева All rights reserved.
А и просто сънувах кошмар. Обичам да превръщам сънищата си в поезия. Благодаря ви!