Изгубени
Наистина не искам да си ставаме чужди,
но сякаш таралежите се губят от съня ми
и тези огледала са целите в черни сажди.
Вече не знам къде да те търся, бел ами...
В дъждовни лабиринти сляпо се оплитам
и безпомощно увисвам на вехти завети,
самотна плячка, съдбата чакам да изпитам.
А времето хищно се тъпче с амфети.
Сега сме аз и ти, но не сме сякаш НИЕ,
смятаме, че не сме се познавали, мълчим...
Но това мълчание болезнено в мен вие
и в очите ми тайно прокънтява онзи гръм.
Честит ден на поезията, приятели! :)
© Таня Атанасова All rights reserved.
