Измамна пролет
Преди години, там отвъд
града и сивата му гръд,
върху рогозка на земята -
роди се той. От светлината
на малка свещ и месечина
усети топлина, но зимна
целувка улови душата
на клетата му майка.
Прегръдка първа и последна
получи той, а тя приседнала
умря. Във скута ѝ изстиващ,
той вкопчи се недоразбиращ…
Оставиха го да поплаче,
защото веч ще е сираче.
Набързо баби го умиха.
И в пелени тъкани скриха.
Бащата влезе, но отрече
детето свое и се свлече
до мъртвата. И той погина
от скръб по своята любима.
Заровиха ги в два вързопа.
Детето дадоха на попа.
Разграбиха каквото могат -
дори рогозката от пода.
И след години, тук отвъд,
в града и сивата му гръд,
детето остаря. В земята
на локвите и самотата,
без свещ, без дом и месечина
той оцеля, но без причина.
Копнеж живееше в душата,
че любовта бе непозната…
И обичта, но нищо има
една последна дълга зима,
която предстои и може
да стане невъзможното…
Намериха го... Дойде попа.
Опя и тръгна. От вързопа
разграбиха каквото могат.
Дори постелката от пода.
Той отпътува надалече,
където вещите му вече
бяха ненужни - както времето
за чакащите става бреме.
Оглозган от света жесток,
без име даже, но с порок
„Сирак”, той кротко си отиде
от този земен ад - невидим…
Остана зимата, която
погреба бавно в тишината
зовът му. А вината ни
изтри измамно с пролетта.
© Lacumparsita All rights reserved.
