Преди години, там отвъд

града и сивата му гръд,

върху рогозка на земята -

роди се той. От светлината

на малка свещ и месечина

усети топлина, но зимна

целувка улови душата

на клетата му майка.

Прегръдка първа и последна

получи той, а тя приседнала

умря. Във скута ѝ изстиващ,

той вкопчи се недоразбиращ…

Оставиха го да поплаче,

защото веч ще е сираче.

Набързо баби го умиха.

И в пелени тъкани скриха.

Бащата влезе, но отрече

детето свое и се свлече

до мъртвата. И той погина

от скръб по своята любима.

Заровиха ги в два вързопа.

Детето дадоха на попа.

Разграбиха каквото могат -

дори рогозката от пода.

И след години, тук отвъд,

в града и сивата му гръд,

детето остаря. В земята

на локвите и самотата,

без свещ, без дом и месечина

той оцеля, но без причина.

Копнеж живееше в душата,

че любовта бе непозната…

И обичта, но нищо има

една последна дълга зима,

която предстои и може

да стане невъзможното…

Намериха го... Дойде попа.

Опя и тръгна. От вързопа

разграбиха каквото могат.

Дори постелката от пода.

Той отпътува надалече,

където вещите му вече

бяха ненужни - както времето

за чакащите става бреме.

Оглозган от света жесток,

без име даже, но с порок

„Сирак”, той кротко си отиде

от този земен ад - невидим…

Остана зимата, която

погреба бавно в тишината

зовът му. А вината ни

изтри измамно с пролетта.