Изповед
Не съм идеален, не съм и без грешки,
и аз като всички грешах по човешки -
подвластен на завист, робувах на слава,
ревнив по природа, горях на жарава,
но всичките грешки са минало вече.
И моята младост замина далече.
Понякога чувствам голяма умора,
но все още искам да бъда сред хора.
Очите ми често били са печални.
Изпращах ви с тъжни усмивки прощални.
Минавахте рядко. Аз чаках ви. Знаех,
че живото слово ви води към рая!
Когато човекът не знае да плува,
на плътските страсти по-често робува,
съдбата го среща с житейски съблазни...
за хляба работи - джобовете празни.
Животът от плява зърната отсява.
Разумният учи злини да прощава,
при среща със Бога намира опора
и тя го отвежда във храма при хора.
Накрая остава блед спомен, далечен,
днес стихове пиша в мечтите увлечен...
а вечер - молитви пред божа икона...
Приятелки чакам... Мълчи телефона.
* * *
Човекът робува на завист и слава,
ревнив по природа, гори на жарава.
Живот след живота отново пристига
и тук на Земята духът си повдига!
22,55 ч., 15 ноември 2001
Ред. 20 януари 2019
11,30 часът
© Иванъ Митовъ All rights reserved.
