Изповед
Въздухът лъхти ми на тревога
и където и да ида, все така мирише.
Изпаряват се сълзите ми от пода
и осуетяват опитите ми да дишам.
Ударите на сърцето ми гърмят
в ритъм на прииждащ ураган.
Отчаяни мисли от мене пълзят,
оцветяват съзнанието в цвят на катран.
Буца в гърлото засяда.
Премълчани истини гласа ми давят.
Погребани спомени в гръб ме нападат,
влудяват ума ми, за да се нахранят.
Страхувам се от колебливото утре
и колко не пасвам на този живот.
Боя се, че никого нямам отвътре -
прозирам през себе си като стъкло.
© Бисерка Тодорова All rights reserved.
