Изтляване
Потъваха очите ми в огромното пространство,
не виждах нищо там, надеждите не странстваха.
И тънка пара бавно към всичко се разстилаше,
разклащаше небето, то сякаш че умираше.
Една след друга птиците политаха нагоре,
отваряха пред себе си неземни коридори.
Мечтите не ги следваха, оставаха унили
и облаци се сгушваха един до друг лениво.
Безцелно съзерцавах изтляващия запад
сред мораво сияние - носител на разпада.
И все едно ми беше за утрешната дата
от бъдещето тъмно - поредният предател.
Покри ме бавно мракът с вълшебна пелерина.
Тъгата ме обгърна, сродила ме с мнозина.
Прегърнах силуета на древното си име,
на спомени богат и прероден в безимие.
© Младен Мисана All rights reserved.
