Жега
Надгарча разпиляна топлината.
Слънцето в прозорците се хили,
с лъчите си танцува по стената.
Паяци в ъглите са се скрили.
Въздухът тежи като причина.
Банята с прегръдка ме зове
да излее водната лавина
върху мойте потни рамене.
Въздухът подгрят е и клокочи
сякаш, че на огън боб завира,
а с прозявка топлината сочи
да отворя, че не ме разбира...
Жегата във почвата попива,
иска да достигне до сърцето
и дори от себе си се скрива...
Слънцето жълтее като цвете.
Житената грива е налята,
а зърната молят за хамбара.
Жертвената клада е в страната
и гори... Очаква ни изгаряне.
© Валентин Йорданов All rights reserved.
Силна емоционалност...И твоя стих като при Разцветников търси единство,успокоение,но намира раздвоение и безпокойство...