Жена нависоко
Където и да сме, ще ни дочака.
Не ни задава вечните въпроси....
Обича изненадите на мрака,
но утрото в зениците си носи.
Ръцете ù ни търсят запъхтяни
и допира им... услужливо помним.
Изгарят незарасналите рани
с целебен плам в душите ни бездомни.
Въззема ни щастлива и безбожна
с целувките си огнени, но къси.
Пречиства непристойната ни кожа
със тайнствените знаци на страстта си.
Тревожи ни безмълвната ù лудост,
сгрешим ли, всеки път да ни прощава.
В това се крие милото ù чудо:
простила, тя над нас се извисява...
И ни се струва в делничната гама,
че тя, до зов смалена, ни привиква.
Единствено жената може само
под клепките на слънцето да никне...
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
