Жена нависоко
Където и да сме, ще ни дочака.
Не ни задава вечните въпроси....
Обича изненадите на мрака,
но утрото в зениците си носи.
Ръцете ù ни търсят запъхтяни
и допира им... услужливо помним.
Изгарят незарасналите рани
с целебен плам в душите ни бездомни.
Въззема ни щастлива и безбожна
с целувките си огнени, но къси.
Пречиства непристойната ни кожа
със тайнствените знаци на страстта си.
Тревожи ни безмълвната ù лудост,
сгрешим ли, всеки път да ни прощава.
В това се крие милото ù чудо:
простила, тя над нас се извисява...
И ни се струва в делничната гама,
че тя, до зов смалена, ни привиква.
Единствено жената може само
под клепките на слънцето да никне...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ивайло Терзийски Всички права запазени
