Жената на поета
Тя идва. На опашката застава
и грейва пак безкрилият ù гръб,
на който мъкне днешната му слава
и утрешната му пресветла скръб.
На нея просто всичко ù отива -
луксозна дреха или стар халат,
мълвата, че със някой друг преспива,
че ще умре със своя мъж от глад...
че всеки ден отпъжда неизменно
и музите, които пак и пак
за евтин флирт, за секс, за атом нежност,
прекрачват този дом и този праг...
Не чакайте от нея смешни сцени -
коси да скубе яростно в несвяст,
защото може би е убедена,
че има власт над него, има власт...
тъй както и смъртта, която свети
в последен ласкав жест, непоносим:
за всеки пази стрък ревниво цвете,
но от забрава малко ще спаси...
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
