Жената в сянка
Ден паметен. След черен кръст
вървят, но нея тук я няма.
Събират се околовръст
на зейналата глуха яма.
А с равния, школуван глас,
свещеникът теши душите.
Изпаднала във полусвяст,
жена му я крепят снахите.
Въжетата. Ковчегът бял
пред тях затрополи в стените.
Премина своя земен дял
със поглед, устремен в звездите.
Примесени земя и кал
подхвърлят вкочанени пръсти.
И толкова лица в печал!
Познати мълчешком се кръстят.
Тук кръстът с имена и креп
забит е. Виното - прелено.
Приживе бе добър поет,
а словото му - вдъхновено.
И сетният човек кога
изгуби се във полумрака,
в алеите една жена
се приближи и дълго плака.
И гроба му в сълзи поля.
Тя - сянката му беше жива.
Таената любов изгря
тъй истинска и тъй красива.
А той дано да я съзре,
в небесния си път понесен.
Любов - като едно море,
акорд на прозвучала песен...
© Иван Христов All rights reserved.
