Малка стая с четири стени,
на всяка стена закачена картина.
Една от картините безцветна, уви,
изразяваше тъга, а беше толкова невинна.
Красиво момиче с тъжни очи,
с присвити устни, в опит за усмивка.
А по гладките бузи, капчици сълзи,
стичаха се бавно към нейната брадичка.

- Хей, момиче, спри да плачеш,
избърши тези сълзи.
Животът не е толкова лош,
не всичко е разбити мечти.
Да, всеки се опитва
в теб да счупи своя нож,
но не бива това да те сломи.
Хайде, дай сега една усмивка,
нека този опит се осъществи.
И никога повече недей да плачеш
за онзи, който те нарани.

Той не те заслужава,

не заслужава и тези сълзи.

В този момент забелязах
искри в  красивите тъжните очи,
дали беше просто илюзия, или
изведнъж картината се съживи.
Пред мен застана познато момиче
и погледа неин също познах.
Погледна ме плахо, бавно се приближи,
наведе се към мен и тихо ми прошепна,
"онзи... онзи... та това беше ти!"