Живот
Човек се ражда без да иска,
не пита даже за смъртта.
Той идва във усмивка чиста,
в усмивка сладка на греха.
И още щом поеме дъх
той хвърля се с живота в бой.
Да изкачи и онзи малък връх,
да победи и онзи малък рой.
Несгоди среща – бавно го морят,
но той не спира, продължава,
за да измине още малко път,
за да не потъне във забрава.
Любов познава и безброй лъжи,
но пак не спира, а върви,
че те са туй, което го мори,
но той не спира, мъката души!
Но продължава жалкият човек
да върви по малката спирала,
човек от миналият век
що всичко е душата му видяла,
но той не спира да върви
и мъчи се кой както може
живота да си изгради
и всеки казва „Дай ми, Боже...!”
Но той не моли, а върви!
Детенце стиснал здраво във ръка,
че то е туй, което го мори,
че около него изградил си е света!
Човекът спира изведнъж.
Детето пътят продължава.
Не е дете, а вече мъж
в живота, който оцелява!
И изведнъж живота се повтаря.
Не питал даже за смъртта,
гробарят гроба му заравя,
синът го гледа свел глава.
И после – нищо... тъмнина,
но дали е край се питам аз,
и отговори иска моята душа,
и търси ги тревожно всеки час.
Човекът си замина. Точка!
Не ще се върне вече той,
но в сцена толкова порочна
ще има ли и днес развой?
Синът безмълвно продължава
светът си бавно да гради,
на щастие не се надява –
нещастието го мори.
И продължава, продължава...
таз приказка без край!
Надеждата единствена остава,
а някой шепне: „Тихо, трай!”
Във сцена сладка на греха
се появяваш без да искаш,
живееш своята съдба
и после си отиваш без да питаш!
© Яна All rights reserved.
