Човек се ражда без да иска,

не пита даже за смъртта.

Той идва във усмивка чиста,

в усмивка сладка на греха.

И още щом поеме дъх

той хвърля се с живота в бой.

Да изкачи и онзи малък връх,

да победи и онзи малък рой.

Несгоди среща – бавно го морят,

но той не спира, продължава,

за да измине още малко път,

за да не потъне във забрава.

Любов познава и безброй лъжи,

но пак не спира, а върви,

че те са туй, което го мори,

но той не спира, мъката души!

Но продължава жалкият човек

да върви по малката спирала,

човек от миналият век

що всичко е душата му видяла,

но той не спира да върви

и мъчи се кой както може

живота да си изгради

и всеки казва „Дай ми, Боже...!”

Но той не моли, а върви!

Детенце стиснал здраво във ръка,

че то е туй, което го мори,

че около него изградил си е света!

Човекът спира изведнъж.

Детето пътят продължава.

Не е дете, а вече мъж

в живота, който оцелява!

И изведнъж живота се повтаря.

Не питал даже за смъртта,

гробарят гроба му заравя,

синът го гледа свел глава.

И после – нищо... тъмнина,

но дали е край се питам аз,

и отговори иска моята душа,

и търси ги тревожно всеки час.

Човекът си замина. Точка!

Не ще се върне вече той,

но в сцена толкова порочна

ще има ли и днес развой?

Синът безмълвно продължава

светът си бавно да гради,

на щастие не се надява –

нещастието го мори.

И продължава, продължава...

таз приказка без край!

Надеждата единствена остава,

а някой шепне: „Тихо, трай!”

Във сцена сладка на греха

се появяваш без да искаш,

живееш своята съдба

и после си отиваш без да питаш!