Животът е светулково примигване
Една светулка лази по ръката ми
и синята ми вена изучава.
Примигва светлинката и поклаща се
и тъжните ми мисли осветява.
Тя може би ме мисли за планета -
незавоювана и ничия земя.
Когато покоряваш неизвестност
до колене е морската вода.
Да бе калинка можех да я питам
за вярната посока на късмета.
Ала мълча, дори почти не дишам
да пазя красотата на момента.
Какво ли е, ръката ми за нея-
една мечта или пък просто път?
Примигва светлинката и бледнее
щом лампите над мен се задържат.
За нея светлината е умиране,
че мракът подчертава красотата ù.
И всеки неин полет е кодирано
послание към кратките ни страсти.
За мен обратно. Мракът е убиец
на жаждата за полет към небето.
Но тя пълзи по мен. Не ме разбира
(Как астронавтът би разбрал планета?)
Почти невидима, под уличната лампа
(по скоро заприлича на муха)
Направих крачка в тъмното към мрака
и тя се осъзна и отлетя.
Планетата и нейния спасител
отново са в различни светове.
Животът е светулково примигване
в огърлица от тъмни часове…
© Дочка Василева All rights reserved.
