Кафезът
КАФЕЗЪТ
На мътния екран вечерна здрачина,
кафезът стъклен с двете бели мишки
е сякаш изтърваната въздишка -
застинала на лентата от тишина...
В гонитба на миражи с оловните доспехи
облечените чувства така се изморяват,
че капнали се връщат и се излежават -
по-голи от ловеца, захвърлил всяка дреха.
Намразила звъна на жертвени камбани,
кръвта се блъска сляпо във вените все още,
съмнение докато съзнанието гложди -
без никаква надежда, че ще се нахрани.
По стъклената плоскост на дните, щом опиташ
да стигнеш до ръба на граница, която
отделя гордостта от сълзите пролята -
надолу като в гроб безпомощно политаш.
Протегнати в безкрая, ръцете като струни,
потръпват на покоя от ласкавите пръсти.
Внезапен взрив. Кафезът на късчета се пръсва.
И всичко досега нелепо ти се струва.
Така не се разделят наивниците, всъщност,
с изгубения свят и с нов не се сдобиват.
Готови и с глава стените да разбиват -
на счупени стъкла въздишките ги връщат.
© Любен Стефанов All rights reserved.
