Как традицията вече спазва всяко тяхно мече -2
Сякаш мечешкият дом
бе заспал със тях и щом
се показаха тревички,
а по дървесата птички
взеха трели да припяват,
сякаш някой каза ставай
на ухото на Мецана.
Тя разкърши се и стана
при децата да надникне.
Лесно бе да ги обикне,
но страхуваше се мама
пак беля от тях да няма.
Опасения напразни
я тормозеха и ясно
бе, че Рори и Росина
спят от Новата година.
Меца тихичко притвори
тяхната врата, но... Сори!
Тя изскърца и ги стресна.
- Мамичко! - Росина плесна
с детска радост двете лапи.
- Май студено е. Чорапи
бях в леглото си обула.
Ти ли си ми ги събула?
- Имаш палави крачета -
каза мама на мечето.
- Те чорапки не обичат,
искат босички да тичат.
После нежно я прегърна
и в очичките надзърна
за да види там самичка
обичливите искрички.
Рори, вече също буден,
отначало се зачуди
колко дълго беше спал.
През прозореца видял,
че снега навън го няма,
бързичко попита мама:
- Може ли да ставам вече?
Обещах - послушно мече
аз ще бъда и голям
лесно ще порасна сам.
Меца гушна своя Рори
и със обич отговори:
- Ти си станал по-висок.
После с татко ти Мечок
ще примерим на вратата
тебе, сине, и сестра ти.
Но сега се облечете
и прозорец отворете
тук да влезе пролетта.
Свърши зимата и тя
ще събуди всяко мече.
Мама тъй на двете рече
и отиде да отключи
портата. Какво се случи
после ли? Ако не знаеш,
не е нужно да гадаеш.
Приказката продължава,
да я чуеш заслужава.
Таткото разбра, че мама
станала е и я няма
и във двора той надникна.
Мъчеше се да поникне
там зелената трева.
Чичопейче, при това,
се надпяваше с авлига.
- Значи пролетта пристига
и е топло вече вън!
Свърши дългият ни сън!
Меца чу го и дотича.
- Пеят пролетните птици
и е време, скъпи, вече
да се будим - тя му рече.
- Гладен ти си и децата,
а видях - виси торбата
и изяла е Росина
курабийки за двамина.
Но мекички ще изпържа,
че на глад не се издържа.
Скрила бе брашно в килера
и реши да го намери,
но какво видя горката -
скъсана виси торбата
от мишленцето пробита.
- Как глада им ще заситя? -
разтревожи се Мецана.
Но се сети, че в буркана
ядки беше тя прибрала.
И огромна тиква цяла
тя в мазето им държеше.
Майката спокойна беше,
че със нея ще нахрани
всички, даже ще остане.
Бързо тя пещта разпали
и след час ли бе, след два ли
тиква печена предложи
с ядки, да не се изложи,
и глада им да засити.
Те - щастливи и честити -
хапнаха си до насита.
- Стигна ли ви? - ги попита
и тогава тя посегна
към парченцето последно.
- Днес до Съба ще отида.
Хем кумицата ще видя,
хем торба с брашно ще взема.
Тя без никакви проблеми
с мене, знам, ще раздели
хапката си! Чуй, дали
хубаво е с мене, Мечо,
ти да дойдеш, че далече
е дома на Кум Вълчан?
Беше той съпруг разбран
и зарече се пред мама
да отидат с нея двама.
. . .
С тебе спираме до тук.
Чух и аз един капчук,
пролетно че е запял.
Но навярно си разбрал,
че е време пак за сън.
Тъмно вече е навън.
© Мария Панайотова All rights reserved.
