Какъв ден...
Господи, какъв ден пустинно-безличен,
няма кой да ми каже ”мразя те”,
няма кой да ми каже “обичам те”.
Монотонен и досаден като бръмчене на муха.
Иначе – какво?! Слънце грее, вятър полъхва,
абе септември си вее харамийски перчема.
Аз се опитвам да изглеждам като влъхва,
но от баналност чак ме боли корема.
Ох, тъпо, тъпо и диво до умопомрачение!
Да бе, имам си купища задължения,
но и те нещо се опъват, не вървят добре.
Желанията за тях църцорят като цвик.
Влизам наум в остра полемика с небесния Шеф.
Казвам му: ”А бе, Шефе, Ти нали си Велик?!
Как можа да ми пробуташ такъв скапан ден?!
Ама нищо, нищичко не се случва!
Къде ми са щастливите събития, приятелите къде са?!
Пикантните новинки къде са, благополучието ми де е?!
Защо бе, Шефе, всичко днес се закучва?
Хайде, научи ме как нещичко да ми се случи.
Е, ами накрая няма какво да го суча, няма какво да Ти крия.
Шефе, дай някакво събитие, иначе ще Те обявя за пинтия.
Но Шефът нали затова е Шеф, мълчи си.
Аз обаче нали съм ербап-момиче,
вземам две-три чинии и тряс, тряс, тряс -
троша ги със кеф на пода.
После уталожена и доволна тичам
за метла и лопата. Смитам ги
и влизам отново в нормален ритъм.
Ех, какъв ден е днес – емоционален, чудесен!
С лопатката в ръка заигравам сиртаки
и си пея една гръцка песен.
© Диана Кънева All rights reserved.
