В дерето плачеше река,
а горе слънчевият конник
ми даде птица за калпак,
но аз я взех като икона.
Понесох с вяра на монах
по склона дара на небето
и сълзи бисерни пролях,
да мога чисто да прогледна.
Сълзите тръгнаха пред мен
реката спря да се тревожи
и ги превърна в съвършен
гердан за бялата си кожа.
Тогава птицата запя
и хукна някъде реката,
а от дарения калпак
с едно перо поех нататък.
Цвета Иванова
© Цвета Иванова All rights reserved.
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
