Камбана пред стената

Викът на сърцето заглъхва в стената -

камбана, която от болка звъни.

С какви ли очи да съзрем небесата -

земята на смърт от греха ни вони.

Нима сме тъй слепи, нима сме и глухи?!...

Не носим ли в себе си живи сърца?!

Защо ли насищаме само търбуха?

Защо ли гладува тук всяка душа?!...

На нея духовна храна ù не трябва.

Какъв ти тук дух, - вече всичко е бит!

Живота щом свеждаме само до хляба,

ще бъдеш пак гладен, дори да си сит!...

Но кой ли да чуе камбаната?! - плаче!

Как биха запушили нейния глас!

На себе си ставаме същи палачи,

омесили хляб с фарисейския квас.

Пращящи от здраве, пак цели сме в рани...

(Животът не свършва с човешката смърт).

Но тихо е - гузни сърдечни камбани

от срам пред стената позорно мълчат.

Нима ги не виждаме - в нас са стените!

Кога ли ще рухнат от истински вик?

Животът без Бога е смърт за душите!

Камбаната бие с изтръгнат език.