Карнавал
Тичайки в имението, навлизах разбунтуван,
търсейки очите ти сред стаи и тераси,
със времето се борих, но не спрях да те жадувам,
превърнах се в часовник, но без пясък.
И как да те позная - тук, сред всичките маскирани,
какво е карнавала? Пир със маски на лицето
и никога не съм усещал толкова неспиращо,
вина, че мойта болка не ти тегне във сърцето.
И днес с тъга разбрах, че още и не съм живял,
защото цял живот си бе нахлузила таз маска
и черният манеж, по който вечно съм вървял,
поливаше до сиво с твойте ласки.
Но ето, че под звуците на тези чудни песни,
онагрите свалих и вече няма да съм роб,
и искам пак в сърцето отново да проблесне,
парченце от небето... пък дори и да е сноп.
© Димитър Димчев All rights reserved.
