Помня очите ти с огън,

помня и допира нежен,

помня картината в хола,

а ти седнал пред нея небрежно.

И рисуваш със лека ръка,

личи си - шедьовър същински.

Но в тази картина си вложил

прекалено болезнени истини.

Очарователна само привидно,

тя всъщност навява тъга.

Платното ти явно е изповед

на гибелна, тежка съдба.

Цветовете са ярки и живи,

нарисувал си даже оркестър.

Ятото хора отдалече го гледат

и се лъжат - това е фиеста!

На празника мрачен - много лица,

възсветли, приятно красиви,

чакат да свършиш със своята жал,

разплаквайки даже статива.

Поставяш финалните щрихи,

още мъничко жълто и синьо.

Картината сега е готова,

вече празна бутилката вино.

Доизгаря в очите ти пепел,

в допира има и нотки на грубост.

Платното ти явно е клетка

за скритата вътрешна лудост.

Тази вечер сме тук за последно,

пределно ясно какво е статуквото -

ти все пак си имаш семейство,

а нас ни разделят изкуствата.

Но кого да виня за съдбата?!

Различни пътеки със тебе вървиме...

Че някак изчезна отдавна мечтата,

която живяхме я само в картина...