Като подарък
Не е нещо определено,
някакви думи нахвърляни, не искам ги свързани,
започвам да мисля, за коeто
и не искам да бъдат прибързани.
Дали да бъде нещо мрачно, тъжно?
Не, нека с нещо ведро започна,
нека бъде нещо любимо
и на стихотворение да подхожда.
Например водата, блясъкът, полъхът и краската,
пейзаж от морето изниква.
О, да! - жената, шезлонгът, авантюрата, морската,
картинката започва да става прилична.
Все пак, обещах ведър да бъда,
но пък май настроението не го позволява,
че за нея искам да пиша,
сега е моментът да си призная.
За момичето, което си остава тръпка,
момичето, което ме тормози,
появяващо се често във ума ми,
лежащо във легло от рози.
А трябваше да е забравена,
девойката обгърната от рози,
но реших все пак да си обясня
отговора на някои въпроси.
Защо това момиче продължавам да ценя
и как успява решенията ми да обори,
защо все още специално място има тя
и меланхолията по нея докога ще ме тормози?!
Не ми ли стигна разочарованието,
не бяха ли достатъчни мъките,
не ми ли стана достатъчно ясно с държанието,
че само моя не иска да бъде.
Човек винаги харесва илюзорното,
а тя и аз сме мечтатели големи;
това, което се случи между нас,
бих го нарекъл разминаване на интереси.
А в момента имам нужда повече от всичко да обичам
нещо красиво, нещо стойностно да се получи.
Да намеря нея и тя да бъде моето момиче -
и с това търсенето да приключи.
Знам че и при нея е така,
само че никога не се задоволява с това, което има,
винаги ще иска нов -
просто е свободолюбива.
Но пък и знам, че мога да направя така,
че да оцени това, което има,
с това и нейното търсене да приключи,
да я видя истински щастлива.
Защото най-голямата за мен наслада
е, когато правя другите щастливи,
когато видя в нея радостта,
когато ме залива със усмивки.
А най-щастлив ще съм,
когато бъда този,
който й шепти:
"Събуди се, Натали!"
© Валентин Хаджиев All rights reserved.
