Kато в стар, измислен филм
Строших метлата, на коляно
крилете – вятърът отне.
И колкото от мен остана,
е малко да и много не.
И не, че вярата предала,
обръщам гръб на любовта.
Надеждата е още цяла,
но вдън понора и в калта.
Опитвам, вдигам се на пръсти,
небе високо. Млъкнал Бог.
Но тъй съм дребничка на ръст и
смали ме още жребий строг.
Единствена утеха плаха –
изляни сълзи в тъжен стих,
дори тетрадките изтляха,
дори и тях не съхраних.
И толкова се чувствам дребна,
не стига оптимизъм гол.
Изядох май душата хлебна,
с два-три чувала едра сол.
Сега морето да изплача –
защо на друг да му горчи?
Ще си задам сама задача,
да вдигна кула от лъчи.
Не чакам помощ, ни подкрепа.
Дано небето помете,
Луна за мен от нощи слепи
и пак с очите на дете,
оплакнати от дъжд погледна,
живота – грешен, но любим
и да се влюбя, за последно,
като във стар, измислен филм.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
