Клепало
От мойта малка, килната на юг камбанария, не виждам твърде от световната поляна... Крадец на думи е успял олтара да разбие и с две-три строфи ми отмъкнал скритата поанта. Залостил вратнята на черепа-параклис и ме обрекъл цял живот римувано да пърхам между разчитане на зографисаните знаци и своята съдба, комай напълно сбъркана... Дъската на клепалото отколе падна, навярно зад прочетените чужди книги, и глух и ням в абсидата ще си остана за своите, макар с пирон да се подписах... Клисарят вероятно е умрял или открил е на златния телец между чатала вимето и няма кой да ми помогне тишината да разбия, и кой да ми забърка във копанята мастилото... Какво ли ще остане от градежа ми със кръста, стърчащ по мъжки в Нищото на делника?! – май само тиклата, която клепе мъдро в пруста двоичен код, е знак за бъдещите поколения... Но Господ всичкото, което трябва, вижда – горко на този, дето черква няма във полето! Ще бъде сам във себе си зазиждан от непосилна лекота на битието!
© Иван All rights reserved.
