Когато цъфнат липите
Стъпвам бавно.
Като сред мъгли...
Стържат под нозете ми парченца...
Казват счупеното, че боли.
Аз претръпнах. Раните за мен са
просто драскотини... но след тях
белезите трудно избледняват.
Казват, че не съм каквато бях.
Прави са. Ала не осъзнават
(може би дори самата аз)
че ей-там, дълбоко в мен е свито
малкото момиче без компас,
дето няма да намери никой.
Стъпвам бавно...
Не че ме е страх.
Просто съм до болка уморена.
И не съм, не съм каквато бях.
Малките парченца са... от мене.
Тъжни, изпочупени мечти.
Късчета от лявата половина.
Хлопнати завинаги врати.
Спомен, който още не изстина.
Тихо е... Дори, когато викам
името си, за да се намеря...
Стъпвам бавно... Може би ще стигна
някой ден до себе си... и нея.
Просто ми е нужна! Любовта.
Но сега се лутам сред мъглите.
Ако от умората заспя...
събуди ме
щом цъфнат липите.
© Павлина Соколова All rights reserved.
