Когато се заключат есенни надеждите
Когато се заключат есенни надеждите
и за раздяла вече се е свечерило,
тогава слизат ниско над салкъмите
желания, превити с облаци във сиво.
Тогава много тихо плача в тишината,
а слънцето немее зад завесите,
разбирам... тръгнаха си вече птиците
и в мен остава тъжното самотно.
Събличам си последната надежда...
Не искам, ала трябва... Господи, прости ми!
Сълзите ми не стигат за отплата,
за щастие откраднато със шепи...
А бях обичана, и много светла,
та чак примижваше от блясъка ми слънцето,
люлееше ме във прегръдката си,
и бях му вярна, и така щастлива.
Но иде време... винаги така е,
когато неочаквано се свечери,
звездите губят блясъка си
и плачат наранени от мечти.
Когато от обичане душата цяла
потръпва дъждостичаща от чувства,
тогава моят плач от обич бяла
се слива тихо със салкъма...
и за раздяла вече се е свечерило,
тогава слизат ниско над салкъмите
желания, превити с облаци във сиво.
Тогава много тихо плача в тишината,
а слънцето немее зад завесите,
разбирам... тръгнаха си вече птиците
и в мен остава тъжното самотно.
Събличам си последната надежда...
Не искам, ала трябва... Господи, прости ми!
Сълзите ми не стигат за отплата,
за щастие откраднато със шепи...
А бях обичана, и много светла,
та чак примижваше от блясъка ми слънцето,
люлееше ме във прегръдката си,
и бях му вярна, и така щастлива.
Но иде време... винаги така е,
когато неочаквано се свечери,
звездите губят блясъка си
и плачат наранени от мечти.
Когато от обичане душата цяла
потръпва дъждостичаща от чувства,
тогава моят плач от обич бяла
се слива тихо със салкъма...
© Евгения Тодорова All rights reserved.
